Фира Санторини, Гърция

Гърция. Мамка му, нима е останало нещо от предишната ми малодушна човещинка, че се бях довлякла в Гърция?... Не ми се вярваше. Не исках да вярвам, макар че прекрасно знаех, че някъде дълбоко в себе си все още бях добродушния, миловиден и жаловит ангел, който бях преди да избягам от Рая. Не, не бях паднала; просто избягала.

Влачех крака по улиците напълно по човешки, и пушех, сякаш имах някаква нужда от това. В това забутано градче беше тихо и спокойно; такава хармонична тишина цареше тук, че ми идеше да опра пистолет в главата си и да дръпна спусъка... сякаш това щеше да ме убие. Хм.

Издишах дима нагоре и до ушите ми достигна някакъв мъжки глас, призоваващ Бог да го спаси от скуката. На момента хвърлих цигарата на земята, стъпквайки я с крак и за секунда появявайки се точно пред мъжът.

- Да, тук съм, кажи какво мога да направя за теб – усмихнах се театрално.

Без да кажа нищо, просто приложих една от многото си способности и си преправих гласа точно като този на Фреди Меркюри и изкривих лице в театрална гримаса. След секунда в тясната уличка се разнесе припева на The Show Must Go On, сякаш самия велик вокалист на Куийн бе възкръснал от мъртвите и се бе телепортирал в Гърция.

Млъкнах също толкова рязко, колкото бях запяла, и се усмихнах.

- Сериозна съм като камикадзе в атомна централа – казах със своя си глас. Махнах с ръка във въздуха и в ръката ми се появи бутилка уиски Джони Уокър, червен етикет. Отворих я и я подадох на мъжа. – Прав си, Узото е ужасно.Между другото, до сега не бях получавала комплимент от робот – усмихнах се и присвих очи. Последното ми беше странен навик. – Как ти е името?

Вдигнах показалец към Джон, на лицето ми се изписа сериозно изражение.

- Аз не съм паднала. Просто избягах – вдигнах рамене и сериозното ми изражение бе заменено от леко мистериозна усмивка. Понякога правех едни такива странни изражения, че ако се погледнех в огледалото и не можех да разпозная отражението си, сигурно щях да си кажа „Коя пък е тая откачената”. – Ти от коя планета падна... ако не е тайна?

Дори да беше тайна, щях да я разгадая. Поне в това ме биваше.

- Бъзикаш ли се? – изсумтях с усмивка. – Колко често ще ми се случи за шест хиляди години да срещна извънземен?...

Бях срещала всякакви изчадия и същества, непознати дори на сегашните специалисти в областта на свръхестественото, но никога не се бях сблъсквала отблизко с робот... дошъл от друга планета. Това си беше нещо ново и определено бе интересно.

- Интересно ми е защо... – продължих аз, леко присвивайки очи. – Защо тази планета? Защо не падна на някоя друга?

Докато слушах разказа му, се чувствах като индианец. По принцип бях свикнала да знам всичко, да мога всичко, и изобщо да бъда най-най-най във всичко, а сега за първи път чувах нещо ново, нещо различно, което успя да впечатли мен, с моите над шест хиляди години живот.

Чудех се колко ли още като него имаше...

- Уау – казах накрая, повдигайки вежди. – Значи един вид си нещо като съкровище, което лошите не бива да намират и което е скрито за тях?... – смръщих се. - Нещо като джакпота по игрите за лесни пари по телевизията?

Реална кожа?... Мамка му, наистина съм много назад с материала.

Кимнах положително с глава и протегнах ръка, докосвайки неговата. Разбира се, че щях да пипна. Можеше ли точно аз да не пипна?... Чувството беше много странно, различно, определено не беше като да докосвам човек. Вдигнах вежди учудена и въздъхнах, стисвайки устни в тънка линия. Накрая отдръпнах ръка.

- Инфарктно интересно – констатирах, правейки кратка пауза, по време на която си материализирах от небитието една цигара и я запалих, издишвайки дима нагоре. След това отново заговорих: - Не ти и трябва да ставаш човек. Хората са колкото привлекателни, толкова и отблъскващи. Погледни ме – разпънах ръце. – Някога бях ангел и поисках да бъда като хората. Избягах от Рая и ето ме сега, в цялата ми човешка прелест.

Казах това с дълбока ирония. Косата ми бе разчорлена, небрежно прибрана в нисък кок под тила. Очите ми бяха очертани с дебел слой черен молив и нямах и една цветна дреха по себе си. Освен това пушех, пиех, псувах и изобщо бях ходеща реклама на седемте смъртни гряха... Точно като хората.

Представих си какво е вместо болка, индикаторът ти за опасност да е пищящ сигнал в главата ти, и се смръщих.

- Но за да се скриеш сред тях, ще трябва да се слееш с тях – разсъждавах на глас аз. – А това не е никак приятно. Единственото, което ти остава, това е поне да се опитваш да се преструваш, за да не те хванат – всмуках от цигарата. – Аз дори не се опитвам да се преструвам и затова постоянно си имам проблеми. – погледнах за малко нагоре, към небето, и вдигнах ръка, размахвайки среден пръст във въздуха и викайки колкото ми глас държи. – Ама не ми пукааа, проклети ангели!...

След това прибрах ръка и на устните ми се разля усмивка.

- Впрочем, какво ще стане, ако те спипат?

Примигнах няколко пъти недоумяваща.

- Значи единственият начин да не се стига до там, е просто да не те открият...? – попитах, макар, че почти знаех отговора.

Боже (на който съм му сърдита), ако тези неунищожими неща се довлечаха на земята, щяха да сдъвкат планетата като нищо. В главата ми започваха да изникват картини как всички демони, ангели и други същества се обединяваме въпреки омразата, за да защитим проклетия ни дом, но всъщност всичко ще е напразно... Тръснах глава. Това нямаше да стане. Не трябваше да мисля за такива неща.

- ... Или има и друг начин да бъдат унищожени тези... неща? – наклоних глава.

Продължаваше да ме изумява и да ме кара да се чувствам като първокласник, на който му обясняват квантова физика. Можех само да гледам с широко отворени очи и да се чудя как, по дяволите, попаднах на Джон (който междувременно все още не знаеше името ми) и дали не е някоя от поредните игрички на Съдбата.

- Ясно – поклатих разбиращо глава. – Инфарктно се надявам никога да не те открият. – засмях се безрадостно. – Иначе всички сме адски прецакани... Тази планета може да е абсолютна дупка, но е единствения дом, който имам. Освен ако... – обърнах се към Джон и изстрелях бързо въпроса. – Мога ли да живея на друга планета?

Ако можех, веднага щях да отлетя от тук... може би. И без това ми бе омръзнало да си седя „у нас”. Но никога не бях опитвала да се махна от... планетата. И преди да рискувам, исках да знам с колко процента възможност разполагах.