Арая Деймос ~ memoires of a numb girl

//20 февруари 1995 година, Ню Прийстли, Алабама:
Беше студена вечер. Прекалено студена, ако питате Арая, но тя си имаше и други причини освен ледения вятър, толкова нетипичен за южния щат. Макар че бе средата на зимата, в Алабама рядко валеше сняг. Температурите не бяха падали под нулата от доста време и тамошните жители бяха отписали зимата като състояние на метеоролигичното време – само една неизползваема дума в речника. През деня слънцето обливаше южняците със лъчите си, недостатъчно топли, за да ги стоплят прекалено, но въпреки това те бяха там. През нощта, когато слънцето изчезнеше зад хоризонта и на негово място заблещукваха звездите, въздухът бе хладен, влажен и тежък за белите ти дробове. Лепкавата тъмнина се просмукваше под дрехите ти и самото изживяване напомняше на студен душ в още по-студено време.
Кофти тръпка.
Отвсякъде се чуваше грозното грачене на гаргите, накацали по голите дървета, на котките и кучетата, които се боричкаха и се влачеха по тъмните улици дори и за най-малката плячка, ако две мухлясали сардини, намерени в контейнера на рибния ресторант, се възприемаше като плячка.
Иначе небето беше чисто, безоблачно, но нали знаете какво казват. Времето е най-спокойно преди буря. А такава се очакваше всеки момент. Във въздуха бе натежала миризмата на озон, а електричеството се промъкваше под кожата ти, карайки те да се чувстваш все едно нечии очи се бяха впили в гърба ти. Караше тялото ти да изтръпва под напора на ритъма на сърцето ти.
Не че Арая Деймос усещаше нещо. Тя бе прекелено пияна, за да усеща каквото и да е. Беше на купон, а сега вървеше по главната алея на града, по-празна и от касичката ѝ със спестявания за ака мечтаната екскурзия до Италия, придържана от някакъв безличен блондин, който за сметка на това имаше мускули, които биха служили на дребната червенокоска за възглавница. Усещаше как ръцете му галеха непослушно и определено не по начина, по който ги учеха преди години в неделното училище, тялото ѝ, а дъхът му се стелеше топъл по врата ѝ. Ако не бе толкова пияна, толкова долно състояние за нея, може би щеше да се опитва да флиртува. Да се опита да използва красивите си стоманено-сини очи срещу него, да накара коленете му да омекнат и да го накара да гали гладката ѝ порцеланова кожа много по-нежно от сега. Изглежда възползвал се от безпомощността на момичето неговите пръсти, настоятелни и опитващи се да я примамят към забранени неща, я докосваха доста грубо. Явно и той бе пиян, е не по-пиян от нея.
Най-накрая тя разпозна къщата си – красива, с колони отпред, изваяни от мрамор, с арка, сякаш изваяна направо от някоя викторианска картина и веранда с два люлеещи се стола и ниска масичка. И понеже бе пияна, нищо че все още се опитваше да разсъждава, тя реши да рискува.
Нахвърли му се като лъвица на беззащитна антилопа. Плътните ѝ устни се впиха в неговите, а езиците им започнаха да танцуват един с друг, опитвайки се да се надвият.
Страстна целувка си беше, ако питате нея, но недейте, защото сега Арая не знаеше дори и името си. Беше толкова пияна.
На сутринта щеше да го припише на алкохола. Всеки път работеше.
Изведнъж, докато ръцете му се промъкваха под тънката ѝ блуза и нагоре по стегнатия ѝ корем, от някъде се чу експлозия. Стресната като кошута, Арая се обърна рязко и видя втория етаж на къщата ѝ, целия втори етаж, обхванат в мрежа от пламъци. Тя изкрещя, но не можеше да направи нищо. Гледаше отстрани, крещеше, гърчеше се в ръцете на момчето, което я спираше да не се втурне към къщата, за да спаси майка си, баща си и малкото си братче, а виковете ѝ се давеха в горчивите сълзи, размазали грима ѝ.
Тогава го видя.
Малък мъж, привидно невзрачен, се измъкна от прозореца на родителите ѝ, напълно невредим, въпреки че огнените езици бяха налазили цялото му тяло. За един миг тя зърна очите му – взрели се в нейните стоманено сиви – Очите му бяха жълти. Жълти като електрическа крушка. Жълти като... Това бе цвета на смъртта.
Започна да се мята още повече в ръцете на непознатия блондин, който, видял същото, което бе видяла и тя, сега още повече стискаше дребната червенокоска, предпазвайки я от сигурна смърт.
Тогава сяка стана ден, за части от секундата Арая виждаше всичко пред себе си. Последва гърмежът, някъде високо в облаците.
Дъждът угаси и последния пламък на къщата. Угаси и живеца в душата на Арая.
- Ела, - хвана я той за ръка. – Съжалявам, че стана така. О, толкова съжалявам!
Говореше, сякаш знаеше, че нещо такова ще се случи.
- Кой си ти? – попита Арая, зашеметена от трагедията. Временно вцепенение, нарече го тогава Конър.
- Конър. – рече блондинът. – Ела, - хваната ръката ѝ и я поведе в обратна посока на тлеещия ѝ дом. – знам едно място.

//настоящето, навсякъде по света
Бяха изминали шест години, откакато Арая стана свидетел на смъртта на цялото ѝ семейство. Не потърси никой друг, нито леля си, нито бабите и дядовците си. Не плака.
Беше вцепенена.
Говореше така, все едно разказваше някой филм, все едно не бе видяла с очите си какво бе станало.
А Конър, безличният блондин, който бе решил да изпрат горкото пияно момиче до удома, всъщност не бе изобщо безличен. Също не бе и решил внезапно да изпрати петнайсетгодишната тогава Ая удома. Знаеше, че домът ѝ щеше да бъде нападнат, затова я забави. За да не умре и тя.
Той я обучи на всичко. Как да се бие като мъж, как да стреля като войник от специалните части, как да залага примки като изкусен ловец, как да прогонва демони, как да реже глави и да не се притеснява от кръвта, как да гледа трупове, научи я да оцелява.
Той имаше красиви сини очи, много по-тъмни и дълбки от тези на Арая, а косата му бе дълга и винаги рошава. Беше само с три години по-голям от нея. Бе на осемнадесет, а вече знаеше толкова много. Скоро след като я отведе от родния ѝ град без нейни възражения, тяхната неохота да се погледнат, неприязънта, която тя изпитваше към него, се стопиха и двамата станаха приятели. Другари в боя. След това станаха любовници.
След това един ден той си тръгна. Без предупреждение. Тя се събуди в мотелската стая, огледа се за бележка, която той по принцип оставяше, ако отидеше някъде. Бележка имаше. Нямаше ги обаче нито Конър, нито багажът му. Бе оставил всичките се оръжия. Бе звзел само пистолета си, с който той ѝ бе казвал, че е трябвало да простреля обладания си баща, за да го освободи от мъките му.
Тогава Арая се промени. Това бе преломния момент в живота ѝ - онзи, който я оформаше като човек. От мила и дружелюбна, тя се превърна в саркастична и груба. Речта ѝ бе завинаги бе отровена с черната ирония и трагедията на живота ѝ прозираше отвсякъде. Забрави старата Арая – тази, която можеше да намери доброто у всеки (освен в жълтоокия), тази, която се доверяваше на всеки.
Не, тя се доверяваше само на себе си.
И бе вцепенена. Сякаш родителите ѝ отново бяха умрели.
Вцепенена.