Дион, Гърция, преди 2 години.

First topic message reminder :

Ако някой ме попиташе за какъв дявол се бях домъкнала тук, едва ли щях да мога да му отговоря с точност. Главно защото и аз не знаех. Просто мислено разгърнах една карта на света в ума си и реших да ида там, където пъкне първата ми мисъл. А тя цъфна точно тук, в Дион.

Всъщност си спомнях това забутано градче в Гърция. Някога, много отдавна, още преди да стана дезертьор и да започна да се укривам от Рая (исках да съм сободна, без да се налага да падам), имах мисия тук. Трябваше да спася накакъв самоубиец, забравих точната причина, поради която беше навит да си тегли ножа, и се справих със завиден успех, предвид колко непоколебим беше в решението си младият мъж. Но това беше толкова отдавна, че вече нямаше абсолютно никакъв смисъл. Единственото нещо, което бе останало в мен от ангелската ми природа, бяха големите изящни бели криле. Всякакви ангелски черти в характера ми бяха изчезнали, бяха заличени от остроумието и сарказа ми.

Както е казал Ницше: "Поглеждаш бездната и бездната те поглежда."

Бях се забила в някакво малко барче и пиех уиски, докато прехвърлях през ума си различни опции за разведряване на настроението. По принцип ставах много изобретателна, когато ми беше скучно и измислях такива неща, че после под мен земята плачеше, но сега нещо бях зациклила. Между назъбените колелета, отговарящи за умствения ми процес, сякаш бе заседнало упорито боклуче, което отказваше да поддаде, да се разтроши и да остави механизмите да работят като хората. Но, в крайна сметка, всеки си имаше своите кризи.

Точно когато щях да въздействам на бармана да скочи и да се сбие с един неприятен тип, който пръскаше тестостерон наоколо с пиянските си изцепки, когато в другия край на бара забелязах познато лице. Толкова познато, че чак не можех да си спомня откъде ми е познато. Взех чашата си с уиски (Джони Уокър, червен етикет) и след секунда се телепортирах точно пред мъжа.

- Изглеждаш ми много познат - смръщих се аз, гледайки го отдолу. В сравнение с него аз си бях лилипут. - Заплашвала ли съм те някога?...

Ооо, явно този каубой имаше неизчерпаема енергия... Идеално, аз също. Можех да продължа така дни наред, без прекъсване. За мен нямаше никакъв проблем, тъй като какъв проблем можеше да име ходеща реклама на седемте смъртни гряха? Правех каквото си исках, когато си исках, както си исках и колкото дълго си исках, и никой нищо не можеше да ми каже. Това бе единствената истина за живота.

Стенанията ми може и да са причинили събуждането на някои хора, които спят по-леко, но в момента аз не мислех за това. Мислех си за момента, за това, което се случваше сега. Легнала по корем, бях вкопчила пръсти в две метални пръчки отстрани на заледената масичка, за да не полетя, и хапех устни от страст. Беше невероятно, беше страхотно. Точно както го обичах – грубо.

- По-бързо... – тихо изпъшках, притворила очи и извила се като скоба. – По-бързо.

Изправих се рязко на крака, отмятайки назад дългата си руса коса и приглаждайки намачканата си пола разсеяно. Като светица. Като ангелче. Хаха...

Качнах на лицето си онази дежурна усмивка тип „Ти знаеш, че си мисля за нещо, но няма да разбереш за какво” и се обърнах към мъжа. Бях на един дъх разстояние от него и нарочно го дразнех с близостта на лицата ни, като постоянно се приближавах и отдалечавах с едва забележими сантиметри. Телата ни, още не изстинали, бяха почти прилепнали едно до друго, а босите ми стъпала стъпваха върху парченцата лед, пръснати по пода. Не си помислих нито за обувки, нито за бельо – това бяха просто маловажни детайли, които не заслужаваха да им бъде обърнато чак такова внимание. Седнах върху заприличалата на нищо масичка, мислейки си каква късметлийка съм да не мога да забременея (наложено лично от един високостоящ серафим „проклятие”)... За секунда от нищото в ръката ми се появи кутия евтини цигари и кибрит. Да, знам. В някои отношения си падах малко традиционалистка и определено ненавиждах запалките.

Драснах извадената клечка и си запалих цигара, вдигайки поглед към Кристофър. Очите ми бяха леко присвити, взирайки се през мъглата от дим право в очите на мъжа.

- Сега какво, шампионе?

Не реагирах по никакъв начин на безмълвно изказаното му лично мнение и не мръднах от количката, докато той не се вмъкна в апартамента си. Постоях известно време от вън, след това се разтопих във въздуха. И, преди да се появя с триумфална усмивка на канапето в хола, се постарах Кристофър да усети носещият се из въздуха цигарен дим. В следващия момент просто се материализирах върху канапето с кръстосани крака и цигара в уста. Усмихвах се. Не спирах да се усмихвам. Държах да знае, че не можеше да ми каже какво да правя, независимо дали бях на негова или на своя територия – не признавах такива неща. Все пак, нали заради свободната воля се чупих от там, горе?

Издишах дима нагоре и той образува никотинов облак над главата ми. Не, че бях пристрастена, но просто ми харесваше самата идея за пушенето. А аз правех каквото ми хареса.

- О, благодаря – фиксирах с поглед чашката с алкохола и я взех в ръка, поднасяйки я към устните си. Точно преди езикът ми да се докосне до течността, аз отдалечих чашата и я изгледах подозрително. След това погледнах към Кристофър. – Отровно ли е?... - след това се усмихнах безрадостно - Признай си, би ме убил с удоволствие... Ако можеше.