Кайл Бенингфорд

Бележка на автора: Страшно се извинявам че изпльоквам подобно километрично нещо, наистина. Без да искам xD
Към края го претупах малко, за да го съкратя, макар да не ми се получи особено добре.
____________________________

Вижте сега. Не е като да съм го искал... В интерес на истината, ако зависеше от мен, нищо, гордо присъстващо във „вълнуващия” ми живот, нямаше да се нарича съществено в някои от по-тъмните среди на обществото. Независимо за кое общество точно говорим. И ... в тази насока бихме могли да изброяваме прекалено дълго и в обем, непредвиден за този простичък текст... Та точно поради тази причина мисля да се огранича с додадното бъбрене до тук. Добре де досадното бъбрене, касаещо само тази част. За останалата ... тепърва се гответе.
Попринцип, честно, не си падам по ретроспекциите. Дали причината е миналото, което искам да изкореня, или нещо друго, не мога да кажа. Доста от нещата, повечето от които странни, са необясними, дори за мен... И не. Не говоря за купищата проклятия и геномодифицирани организми, някои от които, падащи си садисти. Какво ти някои.. Бих казал всички.
Но така или иначе съм се захванал да разказвам именно историята си, която е .. не чак пренаселена, но определено преобладаваща с подобни създания, от които ти настръхва косата.
Да, те присъстват в кошмарите ми още от оная невръстна възраст, в която проблемите завладяващи съзнанието ти се изчерпват с: Какво ще стане ако си пъхна желиран бонбон в носа?
Не знам дали е редно да започвам от самото начало, понеже ...хм, ами как да се изразя. То звучи прекалено нелепо за да събера кураж и да ви го разкажа. Всеки си има своите малки тайни, нали така?
И май точно поради тази причина стартирам от главата за краката. Но има ли значение? Рано или късно всичко ще придобие своя смисъл и вие ще разберете, че почти, почти винаги от началото не зависи нищо.

Много отдавна

Спомнете си времето, в което бяхте на единадесет... За някои от вас това ще е трудна, дори непосилна задача... За други, нищо повече от един лек напън на мозъка. Но към който и вид от двата да принадлежите и независимо дали сте успели да извикате всички спомени в съзнанието си, определено сте разбрали че както всяко дете и вие сте били прекалено свободолюбиви за да се поддавате на особено строг контрол от страна на учители и родители. Като всяко дете, авторът на купчината изречения, които в момента четете, бе решил че не библиотеката е мястото, където си струва да попилее остатъка от денонощието, а именно онзи зелен терен по който принципно тичаха около двайсетина глупаци, гонейки топката, чиято съдба често бе една и съща – нечия намусена майка се появява със зачервено от безсилие лице, конфискувайки гумения предмет и мърморейки на сина си, че е време за домашни... И... точно както всяко дете, малчуганът, втълпил си че е успял да се измъкне от участта представляваща два тома от националната история, бе разбрал че дълбоко греши.
Да, доста е странно да говоря за себе си в трето лице, имайки предвид че от лична гледна точка беше доста вълнуващо... До един момент. Така де, до момента в който осъзнах че онези дебели исторически книги винаги намират начин да съсипят живота ти. И макар по-късно да ми стана ясно че те са най-малкият ми проблем, все още мислех за тях като за врагове.
Може би най-досадната част от така наченият престой в морето от знание/за мен не беше нищо повече от тон хартия/ бе тази, в която потънах между стилажите, „деликатно” оглеждайки всяко едно от заглавията, за чието съществуване дори не бях подозирал през краткият период ...ъм... Нека кажем от раждането ми насам.
И така, разхождайки се напред назад по току-що изпраните мокети и мислейки си как най-популярното момиче в училище не ме забелязва, въпреки усилията ми, се накътнах на най-тънката от всички книги на рафта. Все пак нямаше как да не й обърна внимание ... Беше малко и щях да имам с какво да се оправдавам... На първо време идеята звучеше супер. И на второ време също...
Корицата беше добре подвързана, украсена с различни орнаменти и определено грабваща окото. Да не говорим за огромният готически надпис на чело.” Althaia”.
Преди да се усетя, пръстите ми запрелистваха страниците, напълно нетипично за мен. Може би ако бях разбрал какво правя на време, щях да се ужася от себе си и да захвърля „дяволското ” нещо, предотвратявайки последвалите катастрофални последствия.
Същата вечер .. Да, изглеждаше както всяка друга. Първоначално. С едната разлика че бях прекалено глупав и наперен за да повярвам на предупреждението надрскано с черен маркер на последната страница от книгата, която вече кротуваше на един от стилажите в домашната секция.
Както, предполагам на всички ви се е случвало, тайно от родителите, или пък под бързо скалъпеното извинение, че всичко което правите е в името на знанието, сте събирали купчина стари приятели в задния двор... Понякога заради бунта, подготвян срещу „готините”... А понякога просто защото ви се иска да принудите пъзльовците да се издадат, хитро пускайки някоя от страшните истории на дядо ви.
Добре... Но като че ли по онова време подобна идея ми се струваше прекалено банална, за да тръгна по стъпките на съучениците си. И си мислех че съм уцелил Джакпота, с нещото което бях изкопал сред страниците на първата книга която се осмелих да прочета... Да, вярно, че леко напомняше за работата със страшните приказки, но пък от друга страна бе нещо съвсем ново. Призоваване на демон. Кой би помислил че подобна измишльотина не е измишльотина? Точно никой. Нима един хлапак, навлизащ в пубертета би повярвал? Е, всъщност би. Но напоследък толкова беше нашумяла идеята с плашенето на задръстените зубрачи, че през главата ми въобще не беше минала подобна мисъл...
Дългият текст, заемащ няколко от жълтавите листа, се четеше трудно, определено не разбирах за какво става дума, ала бях доволен от факта че благодарение на него, няколкото свещи и символа на земята, планът ми ще успее. Вече усещах как Кори Джонсън едва се свърта на едно място, а Питър Сандърс се опитва да си внуши, че не му се ходи до тоалетната.
Минутка след като приключих, огледах стреснатите около мен физиономии, ухилен до ушите без грам съвест. Нали за това бяха вечерните събирания? Именно за да се създадът от онзи тип тийнейджъри, които ги е страх от тъмното и от клоуни.
А после разбрах, че аз никога няма да бъда онзи Кайл, който всички помнеха. Разбрах, че всичко се срина, но първоначално не успях да осъзная че именно аз съм причината.
Още с конвулсното мигане на градинските лапми останах сам до свещите, чиито пламък загасна миг по-късно.
Вярвате ли ми че не можах да асимилирам всичко? Сигурно... за хлапе си бях доста уплашен. Ха! С моите камъни по моята глава.
Не усетих как краката ми сами се запътиха към бялата дървена врата, чиято вътрешна страна бе оклепана с пръски странна червена боя, миришеща на ръжда и желязо...
- Мамо? Татко?
Чакайте... От кога дивана беше във винен цвят? Не помнех дори да е надявал някаква виолетова гама...
Онази солена миризма прогаряше ноздрите ми, но не бе достатъчно силна за да ме принуди да напусна помещението с писъци, както ми се искаше.
Продължавах напред, а въздуха около мен ставаше все по-тъмен и по-задушлив. Иззад ъгъла на коридора се понесе зловещ смях, от който ме побиха тръпки. Те полазиха цялото ми тяло подобно на някоя от онези гадини, катерещи се отгоре ти щом отидеш на поход в планината и ден след това се събуждаш целият в пъпки.
На масата в кухнята имаше нещо... Приличаше на главата. Но нямаше как да е глава, нали? Най-вероятно беше прекалено добре направен и изрисуван глинен бюст на баща ми.. Аха, мама беше добра художничка все пак.
- Кайл, мили, ела – дочух гласа й, звучащ като странно ехо с шеговит привкус.
Тялото ми само излезе иззад пералнята, омагьосано от зловещите черни, изцяло черни очи на... на жената, която май ми беше майка.
Дълбоко заровен инстинкт си запроправя път през защитната стена , която си бях изградил и която изглежда не помагаше особено, а единствено допринасяше за мирната ми и изправена, като на изтокан, стойка. Исках да бягам... да бягам и никога да не се върна.
Непознатата с черните очи/ако беше на себе си най-вероятно щеше да вдигне скандал до небето че наричам собствената си майка непозната, но нямах друго определение за съществото което стоеше пред мен/ се приближи бавно, а белите й зъби изпъкнаха на фона на помръкналото й лице, наред с мрачните бездни малко по-нагоре.
- Остави ме – чух треперещия си глас, достоен за дублиране на жертва във филм на ужасите.
- О, мили ... – очите й се избистриха и отново придобиха онзи така познат небесно син, успокояващ цвят. – Не помниш ли... Ти сам ме повика.
Зашеметен от меденият глас, който знаех от както съм се родил, пристъпих напред. С него тя ме приспиваше, увещаваше, успокояваше. Така го обичах. И макар един отчаян Кайл в главата ми да крещеше сподавено, не можех да стоя надалеч.
- Мамо, аз... – зафъфлих, неспособен да говоря. Ала след секунда очите ми се стрелнаха към елегантната й ръка, подаваща се зад гърба й, обгърнала месарския нож, който така мразех, с пръсти. – Махай се!
Взех първото нещо, попаднало ми под ръка, забелязвайки как зениците и роговицата на жената приемат нова доза мрак в себе си. По някаква ирония на съдбата „оръжието” ми, се бе оказал тъп, безполезен предмет. Да, солницата. Ама как по дяволите щях да се спася?
Бялата, прилична на бурканче кутийка, литна към челото на съществото, пръсвайки се на стотици мънички стъкалца и обилно посолявайки го сякаш бе пуйка за Деня на благодарността.
То или тя или каквото там бе наддаде пронизителен писък и ме накара да си задам въпроса „Какво, по дяволите, стана?”
- Пф! Не си струва – изплю майка ми и бързо, без грам колебание прокара месарското острие през гърлото си, откъдето шурна дебела струя кръв. Миг преди да усетя, от устата й излезе залп черен дим, по тъмен от всичко което бях виждал, изгубвайки се в пространството.
Това, което помня за няколко часа нататък се изчерпва единствено с много плач, кръв, огън и писъци.И онази мисъл, която се настани трайно в мозъчната ми кутия от тогава насам. Аз щях да убия онова нещо, без значение какво ми коства.

10 години по-късно

Не бе за вярване. Нима всичко се нареждаше? Нима всичко си идваше на мястото?
Не можех да го асимилирам. Да, всичко беше наред. След толкова години лутане и търсене, страдайки, бях намерил мястото си и идеалният си живот. Като изключим че онзи кучи син се беше измъкнал на няколко пъти и кой знае къде се подвизаваше, убивайки наред, всичко беше перфектно. А аз, не знайно защо, имах чувството че е просто затишие пред буря или прекалено реален сън. Прекалено хубаво преживяване за да е истина. Но ето, че мирисът на шоколадов топинг и кленов сироп ме улови за носа, мъчейки се да ме изкара от леглото. Бях сигурен че ще успее, въпреки че сега най-обични ми бяха топлите завивки.
- Кайл, поспаланко, ако не станеш до три секунди ще конфискувам твоята част от палачинките! – провикна се Анджела с весела нотка в гласа.
Но, добре, признавам й го. Успя да ме убеди. Не си давах палачинките за нищо на света!
- Едно... Две ... Ааа! – смехът й се разнесе, щом изсочих зад гърба й и ръцете ми я издигнаха във въздуха.
- Недей да ми пипаш палачинките, иначе ще се наложи да изям теб за закуска!
Почти веднага и без грам предупреждение устните ми заеха нейните, давайки ми доза от това, което желаех най-много.
- Добре де, добре, твои са – звънкият смях бе секнал за секунда, ала щом се опитах да я погледна сериозно в очите, той отново предприе пътешествие по етажите.
- Така може.. И, само за протокола. От кога правиш палачинки? – свалих крехкото й тяло на земята, а тя стоеше все така ухилена и очевидно щастлива.
- Ами... – направи замислена гримаса – От както мистър Кайл тръгна на работа. Реших да го отпразнувам.
- Работа? Работа? Господи, съвсем изключих! Колко е часа? Закъснявам!
- Днес е събота.
- Оооу.. Вярно – не можах да не се усмихна на престорено отгчения й тон. – Е, какво ти се прави?
Задърпах момичето за ръката, насочвайки се към масата.
- Всъщност ми се говори. Но. Преди това се облечи. Не е прилично да сядаш на масата по боксерки – тя размаха показалец и хвръли най-близката тениска която видя, към мен.
- Държиш се като ... майка ми. – изръсих без да мисля.
Бум! Защо в най-неподходящият момент, за бога! Защо? Защо трябваше да се сещам за това? Но донякъде сам си бях виновен. Бях проучил демона, бях събрал толкова информация, колкото успях да издиря. Търсих къде ли не...
Бе се втълпил в главата ми и най-малката дума можеше да провокира подобни мисли.
- Нещо лошо ли казах? – Андж се настани в скута ми, с онова угрижено до полуда лице. – Хей, извинявай, ако ...
- Не, спокойно, добре съм, просто се сетих за... за нещо. Нищо съществено. – поклатих глава, а пръстите ми полазиха една от палачинките, тикайки я към устата ми – Е, за какво искаш да говорим?
Така и не успях да доизям палачинката, която междудругото беше адски вкусна.
- Бременна съм.

13-ти Март, 2011г.

- Happy Birthday to you, happy birthday to you, happy birthday dear David, happy birthday to you. – Дейвид духна петте пламъчета от сините свещички, старателно нагласени от Анджела върху тортата с глазура, изобразяваща коли.
- Браво, Дейвид! – провикна се някой от гостите и сякаш проворикани от репликата заръкопляскаха ентусиазирано.
- Татееее, вече съм на пет! – детето се засили към мен с усмивка, протягайки длан, с разперени напред пръсти.
- Ах ти, малък разбойнико – поех го в обятията си и го вдигнах във въздуха на самолетче.
- Аз не съм малък!!!
Ръчичките му се свиха в юмручета, изваждайки на показ инатчето, наследено от Бог знае кой. Е, най-вероятно от мен, но пък Анджела също не бе за пренебрегване в тази насока.
Крайчетата на устните му се извиха нагоре, а миг по-късно се разтеглиха в една широка, топла, искрена усмивка. Малките му квадратни зъбчета отразяваха изкуствената светлина идваща от полилея на тавана и като че ли я разпръсквана около пухкавото му личице.
- Тате... Ребека Смит ме целуна по бузата.
Не бе за вярване, че именно това същество носеше моята кръв. Вярно, че преди доста време бях приел факта че съм баща, дори вечер след като го разбрах, бях полудял от щастие. Ала все още някаква дълбоко заровена в мен част, твърдеше че, е прекалено хубаво за да е истина и че не е възможно нещо толкова невинно да ме нарича „тате” и да ме обича както аз обичах него.
- Браво на теб. Тоест на нея. – засмях се, спускайки го на земята. – Анджела, не помня да сем го учили на любовчийки номера.
- Ам... Изглежда му е вродено – тя ме сръга с лакет – Какво ще кажеш да дойдеш в кухнята и да ми помогнеш с изяждането на останалата част от пицата, понеже гостите решиха че вече ще нападат само и единствено тортата. А аз не обичам да хвърлям храна...
- Хей, да ти приличам на доброто прасе от анимациите на Дейвид?
- Стига си мрънкал, Кайл. Яж! – Андж бутна една чиния чието съдържание трудно можех да определя и ме изгледа сериозно. – Успокой се, махнах гъбите. Започвай.
- Ама ... – но погледът й ме накара да разбера, че не търпи възражения – Дейвид, отивай да си играеш с останалите, защото майка ти всеки момент ще ме набие.

***
/Дейвид/
Децата бяха образували малък полукръг въхру пясъчнохълтият килим, а босите им крачета от време на време се поразмърдваха на място.
- Не се сърди човече е скучно! Хайде да играем на нещо друго! – Лидия, момичето седящо в единият край се надигна горе, гледайки преценяващо останалите. Не бе тайна, че тя беше най-голямата от поканените деца и си мислеше че може всичко.
- Хайде да четем! – Дейвид също се изправи, усмихнат както винаги.
- Ха! Това само аз го мога – Лидия изпъчи гърди напред. В интерес на истината беше тук само защото родителите й бяха познати на Кайл и Анджела.
- Аз също! – момченцето скокна мигновено и се насочи към рафта с книгите, удобно поставен на ниско между шкафовете. – Ето, сега ще видите.
Извади тънка, симпатична книга, с черна, добре подвързана корица и странни завъртяни орнаменти отгоре.
Дейвид се настани отново на земята, този път пред всички останали, разтвори бързо книгата, пое си дълбоко въздух и зачете:
- Призоваване на де...
***
Гостите се разотидоха доста по-бързо от колкото очаквах. Сякаш нещо невидимо ги тикаше към изхода. Защо ли си отиваха толкова рано?
Някой устремено задърпа крачола ми и ме изтръгна от унеса, в който бях изпаднал.
- Тате, тате, демоните съществуват ли? – познатия глас дойде твърде бързо за да асимилирам какво значение носят думите, които произнася.
- Шампионе, стомаха ме боли, ядох толкова много, че не мога да си закопчея дънките... Моля те, остави ме да почина малко.
- Но тате, те истински ли са? – настойчиво продължаваше Дейвид, размятайки ръце насам-натам.
- Шампионе, това, че са ти подарили играчка робот, не значи че наистина има такива неща. – усещах как клепачите ми се притварят. Бях толкова преял, че чак ми се доспиваше.
- Не беше робот, а орк! А, не говоря за орките. Демоните, тате! Те истински ли са? – най-накрая свел поглед към лицето му, се взрях в големите му очи, пълни с въпроси и доза страх.
През тялото ми премина тръпка, като от електрошок, изпари всеки един признак за сънливост и изостри вниманието ми максимално.
Приклекнах бавно, дълбоко поемайки въздух, молейки се това да е просто едно от детските му увлечения или идея, загатната от приятелите му.. И нищо повече.
- Дейв, искам да ме погледнеш и да ме слушаш внимателно, става ли? – втренчих се в очите му, надявайки се да осъзнава сериозността на тона ми.
- Да?
- Не съществуват, чуваш ли? Няма ги. Но каквото и да се случва, ако забележиш нещо искам веднага да ми кажеш. Ясно ли е? Незабавно. Ако не съм наоколо, бягай колкото можеш по-надалеч.
- Но нали каза, че не съществуват? – присви устни и противоречина и неразбираща гримаса.
Звук, идващ от нечии леки, ритмични стъпки се разнесе някъде зад гърба ми. Господи, Боже мой, не!
- Разбира се, че съществуват... Кайл, не лъжи детето. – Анджела се бе подпряла на касата на вратата, а физиономията, надяната на лицето й, показваше колко е отегчена и скептично настроена. – Дейвид, скъпи, ела тук.
Все още нямах сили да вдигна поглед към този на Анджела. Дишах тежко, зяпайки пода, прегърнал силно малкото телце на сина си. Тя не говореше така.
- Тате, защо мама е с жълти очи? – прошепна тихо детето, сгушвайки се по-силно в мен. Знаех, че колкото са по-малки децата, толкова по-силно усещат опасността. Но, по дяволите, това беше Анджела! Аз я обичах безгранично, тя беше жената с която исках да умра. Беше майка на сина ми, не можеше да е нещо зло, нямаше начин.
- Мразя хлапета – промърмори ... Непознатата.
Обзе ме внезапно чувство за Дежа Вю... Сякаш историята се повтаряше, само че сега моето място бе заето от Дейвид.
- Шампионе, бягай! Сега! – избутах го зад гърба си, насочвайки се към демона, вселил се в единственото за мен момиче, което някога съм обожавал. – Остави ги на мира. Пусни Анджела, остави сина ми. Това е между теб и мен.
- Ммм не.. Не бих казала че е нещо лично. Просто така се случиха нещата, скъпи. Ти не можеш да го промениш. – очите потъмняха в онзи така отвратителен черен цвят. – А сега... дано нямаш нищо против... Не смятам да гледам русолявата ти главица повече. Чакай, имам друга работа преди това.

Храс! Тъмнина и нито грам от нещо различно. Мрак, студ, мрак, студ. Без значение колко дъгло този модел се повтаряше имах чувството че времето се влачи, че секундите пристъпват едва едва и че съм загубил всичко което някога съм имал и обичал...

Внезапната топлина, направо горещина, ме принуди конвулсно да отворя очи.
Огнените езици, галеха лицето ми, обгръщаха тялото ми, извигаха се до вече овъгленият таван. Какво се случваше така и не успях да регистрирам първоначално. Едва когато част от пламъците се заигра с дрехите ми осъзнах че трябва да се махна. Незабавно.
Надигнах се припряно, а от рязкото движение, образа пред очите си се замъгли.
„Дейвид” Изкрещя нещо в съзнанието ми „Къде е Дейвид?”
- По дяволите – изрогах под нос и накуцвайки се залутах из пламналите и опушени коридори – Дейвид? Дейвид!
А може би бе твърде късно... Може би се бях провалил наистина. Може би бях загубил тази битка. И не само нея. Всичко което обичах може би си бе отишло.
От мисълта сърцето ме заболя. Всъщност болката се оказа толкова силна че краката ми не бяха достатъчно силни за да издържат натежалото ми тяло.
Напълно безпомощен, седнах в средата на стаята, очакващ огънят да ме погълне.
„А може и да успееш” някакъв вътрешен глас се обади и ми напомни че монетата има и друга страна...
- Ела, гадино! Ела, ако ти стиска. – изкрещях с последни сили, макар да имах чувството, че дебелата стена от сив дим улавя всеки един звук, който издавам и му пречи да излезе наяве.
Дробовете ме боляха. Кислородът бе стигнал до минимални стойности, влизаше на пресекулки през устата ми, пушекът ме давеше. Но не можех да избягам. Не и сега. Не и без Дейвид. Не и без да спася Анджела.
- Не се отказваш лесно, струва ми се... – от дясната ми страна се появи тъмен силует, а думите звучаха подигравателно и присмехулно. – Понякога смелчагите се оказват най-големите глупаци – зацъка неодобрително с език и пристъпи напред така, че пламъците да осветяват част от лицето й.
Вдигнах очи нагоре, сякаш очаквайки от там да дойде спасението. Да, точно като някой първолак, изправен пред черната дъска, решил че е по-добре да играе на двора от колкото да учи. Само че принципно учениците насочваха поглед към тавана, търсейки правилният отговор, а не живота, който им се изплъзваше подмолно.
Ала именно факта, че там горе наистина имаше спасение, ми докара по-голям шок, от този, предизвикан от смъртоностната ласка. Анджела бе притиснала длани към лицето ми, а очите й бяха невъзможни...
- Благодаря ти, Господи! – прошепнах и се оттаснах назад.
Огънят пълзеше все по-устремено към нас, оставаха броени минути преди да ни превземе напълно. Но като че ли времето беше достатъчно, за да се справя.
Демонът съзря огромната пентаграма, изчертана на тавана, точно над главата му и наддаде пронизителен писък на безсилие. Бях го заловил. Сега оставаше само да го изкарам от Анджела и да го убия. Но не и преди да разбера нещо.
- Къде е Дейвид? Къде е?
- О, моля те, къде бил Дейвид, на теб къде са ти обноските? – сарказтично изсъска през зъби.
- Къде е?
Трябваше да намеря книгата. Веднага, само чрез нея щях да спася и двамата. Може би.
А дали беше изгоряла, неред със всичко?
- Няма да го видиш повече...
Мисълта че Дейвид и Анджела никога повече няма да присъстват в живота ми /или поне това което бе останало от него/ ме приветства с нетърпима агония.
Зарецитирах думите, останали в съзнанието ми от стотиците препрочитания на книжата, способни да спасят живота ми...
- Аракелам иам, латхат иушес гаили, мумхан ваасес, тутам. Рааис кулла, абакаам...
- Какво? Какво правиш... Недей! Стига!
- O, os gwelwch yn dda, lle'r oedd i chi lle yn eich moesau..
- Така ще убиеш и нея! – злобната присмехулна нотка блесна измежду страха в очите й. – Имаш минути... Об-обзалагам се, че...
Без да мисля изрекох края на заклинанието. Често демоните лъжеха. Сигурен бях, почти сигурен че Анджела ще бъде свободна...
- A dyna oedd llosgi, o'i le ar hynny!
Черният дим изригна към тавана, придобил почти същият цвят, със сетен писък. И със сетни сили сърцето ми издумтя в ушите ми, сякаш за да ми напомни че не остава много време.
После помня че пушекът ставаше все повече и повече, огънят пълзеше устремено към мен, имах чувството че ръцете ми ще започнат да хвърлят огнени мълнии, толкова бяха горещи. Усещането бе същото, както когато пипнеш загрята ютия, но сега не бе ограничено само до пръстите ми, усещах го навсякъде по тялото си. Мислите ми тотално се объркаха. Поправка, те си бяха объркани от доста време насам. Сега се бяха разкашкали, разпилени, не можех да принудя нито една част да се върне на мястото си и да ми послужи. Сякаш сама работеше отделно за себе си и за своето оцеляване, не за общото. Тоест мен. По дяволите, нали бяхме екип?
Да, може би лудостта бе един от признаците за наближаването на тъмното наметало с коса и тефтер в ръка. Не ми пукаше. Бях загубен. Дори, осъзнавайки твърде късно, дори сам бях виновен за всичко. Нима проклетият демон сам се бе дотътрил? Разбира се че не...
- Андж? Ан...
Не звучах като себе си. Думите ехтяха в ушите ми, подобно на църковна песен в катедрала.
Килнах поглед към средата на стаята, за да се уверя че беше наред, че ще може да се спаси за разлика от мен. Но единственото което регистрираха очите ми беше безжизненото й окървавено тяло, потънало в мрачна, дяволска течност...
А след това всичко стана тъмно.