Evangeline Hadden.

by **Evangeline** Thu Dec 22, 2011 2:42 pm

Знаете ли играта „Саймън казва”? Аз я знам. С родителите ми я играехме постоянно. Е, искате ли да играем? Добре.

Саймън казва... да се разкарате. Наистина не искате да знаете нищо за мен. По-здравословно е, повярвайте. Знанието е прекалено голям товар. Неведението е благословия.

Представете си една голяма, бяла къща с веранда и огромна градина. С много цветя. И чемшир. С беседка в градината и една въжена люлка, завързана за близкото ябълково дърво. На люлката се люлее малко момиченце, усмихнато до уши и си тананика щастливо някаква песничка. Родителите й седят на беседката и си приказват, смеят се, пият си кафетата и разлистват последните броеве на разни списания, сърфират в интернет... Това беше преди.

А сега си представете всичко това обвито в дебела обвивка дим, писъци и огън. И страх. Панически, парализиращ страх. Родителите, мъртви, лежат в леглото си, а в очите им, широко отворени, се чете ужасът от последните им мигове. Червените петна по чаршафите гротескно си контрастират с белотата на завивките, възглавниците и бялата нощница на жената. Момиченцето се е свило в ъгъла и трепери неконтролируемо. Не разбира изцяло какво става, но знае, че е нещо ужасно. Огненият човек, който като че ли не стъпва по земята, се приближава до момиченцето с явно не особено добри намерения. Червените му зловещи очи я пронизват. Точно когато ръката му, обвита в пламъци, е на сантиметри от лицето на момиченцето, сякаш от нищото една сянка разцепва дима, насочва нещо дълго към Огненият човек. Чува се страшен пукот и зловещото огнено чудовище изчезва. Нещо хваща момиченцето, вдигна го във въздуха и след минути лутане из горящата къща, се оказаха навън на шосето.

Момиченцето забрави това. Случилото се беше толкова ужасно, че мозъкът й блокира тези спомени – незнанието бе като защитна черупка срещу това, което можеше да стане, ако си спомнеше. Но човекът, спасил малката Еванджелин, й разказа всичко, след като тя навърши седемнайсрт. Спестявайки доста от истината, разбира се, и определено без да навлиза в детайли. Те щяха да я наранят още повече, а и не бяха подходящи за ума на (все още) дете.

Което, междувременно, започна да вижда странни сияния около всеки човек и всеки предмет. Имаше сияния с преливащи се цветове, едноцветни, тъмни, светли, млечни, плътни, прозрачни, излъчващи лъчи, треперещи и каквито още се сетите. Всяко сияние сякаш телепатично казваше на Еванджелин доста неща относно човек – възрастта, емоциите, които изпитва, болести... дали изобщо е човек... Но, което беше още по-удивително, момичето можеше да въздейства на тези сияния! Откри това, когато веднъж човекът, който я беше спасил (и който се грижеше сега за нея), беше тъжен. Еванджелин просто каза на сиянието около тялото му да стане розово, като цветът на радостта, и то стана розово... Човекът се усмихна.

Явно вече сте се досетили кое е това момиченце. Да, моя милост. Да, наистина мога да правя това. И не, не искам да ви разказвам повече. Защото всичко това едва ли има някакво значение. Може да се усмихвам и да се правя на ангелче, но всъщност съм много повече от това. Преди година си спомних всичко – защо родителите ми са били убити, защо мога да правя това нещо с аурите на всички хора и предмети (а и много повече). Спомних си, че всъщност аз съм не просто човек. Аз много, много над хората. Просто през последните седемнадесет години бях заключена в това малко, крехко телце, и все още съм завързана към него като с окови. Зависима съм от него. Макар и да имам толкова мощ в ръцете си, макар и целият свят да трепери пред мен, по природа съм човек. Малко или много се нуждая от чужда помощ, за да оцелея до момента, в който отново ще съм в разцвета на силите си. И отново ще мога да кажа...

Ами, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Смъртта.

Evangeline Hadden. Tumblr_lndd0yukju1qdmoujo1_r1_500

Evangeline Hadden. Tumblr_lndd0yukju1qdmoujo1_r1_500