Къщата. *В която живеят Мелъди и Сам.*

- Голямо си мръкнало, да знаеш - промърморих тихо, докато правех няколкото малки крачки, с които се озовах пред телевизора.
Клекнах пред DVD-то, което по някаква случайност бях успял да отмъкна от нашите, когато се изнесох от вкъщи. Все още нямах собствен компютър, но го преживявах сравнително леко. Ако обаче ми се наложеше да се простя и с машината, която ми пуска любими филми, тогава вече щях да откача.
- Не е вярно - защити се момичето, което в момента се намираше на дивана зад гърба ми и не успя да види гримасата, която направих аз в отговор.
И по-добре. Беше толкова избухлива, че понякога направо ме плашеше. Изглеждаше ми напълно способна да влезе в стаята ми, докато спя, и да ми пререже гърлото, защото съм забравил да изхвърля боклука, а бил мой ред. Бррр, зловещо.

Натиснах малкото копченце и DVD-то се отвори. Поставих диска с филма, който ми беше записал Дейвид - стар приятел от гимназията, който редовно ме снабдяваше с дискове с любимата ми музика и с.. приемливи филми. Приемливи, защото.. последният, за който Мелъди спомена преди малко, беше пълна боза, както е изразът, и бе записан именно от този мой приятел. Натиснах пак копчето и дискът се прибра.
Изтичах до дивана и се метнах тежко до съквартирантката си. Пресегнах се, но ръката ми замръзна над масата. Почудих се към кое да посегна първо - бутилката уиски или пакета с чипс. Пф, какво ми ставаше? Разбира се, че просто трябваше да взема първо пиенето. С едно леко и кратко движение премахнах капачката на бутилката и погледнах към момичето до себе си.
- Наздраве за... Гледай ме в очите, докато те чукам! - Говорех за наздравицата с бутилките, но прозвуча толкова мръснишки, че дори сам се засмях. Продължих: - Наздраве за Дейвид, който някак успява винаги да ни запише най-тъпите филми!
Момичето отвори уста да каже нещо, но я прекъснах, повишавайки шеговито тон:
- Наздраве и за бъдещата ми работа, от която ще изкарам милиони. И, да, за многото ти котки!
Последното го добавих, защото малка, черна, пухкава топка косми се уви около краката ми толкова настоятелно, та чак ми стана жал. Обичах животните. Бях започнал и да се привързвам към котките на Мелъди, макар че още ги разпознавах трудно. Впечатление ми правеше само едната заради островърхите си ушички. А пък имената им... Кхъм.
Относно "бъдещата ми работа". Такава всъщност нямаше. Откакто бях завършил гимназия и още преди да се изнеса от нашите си търсех работа, но всичко беше толкова безуспешно, че бях започнал да се отчайвам. И Мелъди знаеше това, тактично не отваряше темата преди мен, но какво друго можеше да направи освен да ме успокои?
Чукнах гърлото на своята бутилка в нейната и я надигнах, поемайки няколко огромни глътки от парливата течност, която сякаш изгори гърлото ми. Сбърчих леко вежди, но определено не недоволствал - бях свикнал с вкуса на почти всички видове алкохол, а именно уискито бе един от най-любимите ми.
- Давай клюпачката насам! Ще гледаме-е-е... - провлачих, докато чаках филмът да започне.
На екрана на телевизорът с големи букви се появи заглавието на тазвечершния филм.
- Ще гледаме "Поредният ергенски запой".
Наместих се удобно на дивана и вдигнах краката си на една от двете малки табуретки, с които разполагахме в дневната си. Една от черните котки на Мелъди скокна върху корема ми, повъртя се около минута и се сви на кълбо там. Коя ли беше?

- Задължително - отговорих й с пълна със сдъвкан чипс в уста.
Ако майка ми можеше да ме види сега, щеше да припадне - изглеждаше така, че не бе пропиляла 19 години от собствения си живот, за да възпита добре сина си, т.е. мен. А сега аз - с пълна уста, крака, качени на табуретка, с изцапана и стара тениска и с цяло бутилка уиски в ръка - развалях многогодишния й труд. Определено щеше да го преживее тежко.
Но аз си бях възпитан - отварях вратите на дамите, с които влизах някъде, давах им път, помагах им с покупките, правех им място да седнат в автобуса, ако няма къде. Не, че го раздавах сваляч - просто бях възпитан така и смятах, че е правилно. Само че в момента можех най-спокойно да се оригна толкова звучно, че да заглуша звука на филма. Чувствах Мелъди толкова близка, че нямах нищо против някои нейни малки недостатъци, както и тя приемаше някои от моите.
Познавахме се от доста време. Разбира се, не бяхме станалите толкова близки от първата ни среща. Всъщност... именно Дейвид ни запозна. Тогава Мелъди движеше с една компания, а аз - с друга. Две момчета от моите се 'сгаджосаха' с две момичета от нейната и така стана сливане на двете компании в една голяма. Изкарвахме си много забавно. Всъщност аз можех да изкарам забавно с всеки - имах толкова много приятели и познати, че често ми се случваше да получавам по няколко покани за една вечер. Накрая винаги имаше доволни, но и сърдити.

В интерес на истината "Поредният ергенски запой" се оказа интересен. Даже доста интересен. Трябваше да похваля Дейв за избора на филм този път, защото предишния го играех сърдит за това, че ме бе накарал да загуби 92 безценни минути от живота си, гледайки "Палавата класна" - Джейк Касдан ме разочарова за пореден път.
Сюжетът бе страшно забавен. Докато с Мелъди се заливахме от смях на поредната абсурдна сцена, се замислих, че отдавна не се бях смял така. Определено тази вечер щях да направя плочки на щангист от смях. На няколко пъти дори се задавих с чипс и Мел се наложи да ме тупа силно по гърба.

- Японецът ми хареса най-много - засмях се, след като свършиха финалните надписи с изрязаните от филма сцени.
- Това беше кореец - поправи ме Мелъди.
- Глупости! - Държах на своето.
Алкохолът ме бе замаял съзнанието ми толкова, че в момента не мога да си спомня какви ги бръщолевех. Сигурен съм само, че подкрепяше твърдението ми, че героят е бил японец, а не кореец. Използвах дълги, сложни изречения, бъкани с термини от генетиката и... физиката? Не помня.
През това време Мелъди успя да се изправи и да отиде до барплота между кухенския бокс и хола, от където се пресегна и взе пепелник. Бяхме решили да не пушим вътре в къщата, но това правило винаги бе нарушавано след бутилка уиски. Не можете да отречете, че алкохолът върви най-много с тежка цигара, нали?
Момичето остави пепелника на масата и ми отговори нещо. Обърна се към DVD-то, за да извади диска със записания на него филм и да пусне някаква музика. В този момент аз полагах какви ли не зверски усилия да не поглеждам дори за миг към красивите й крака, както бях направил преди секунди. Можех да се измъкна и да отида до стаята си под претекст, че си търся кутията с цигари, но - мамка му! - тя бе точно тук пред мен - на масата под един от пакетите с чипс.
Разсеяно и сковано извадих една от цигарите и нервно я запалих. Не позволявах панталоните ми да отеснеят. По дяволите, Сам, какво ти става? Тя ти е приятелка!

Беше от преполовената ми бутилка уиски. Да, от това трябваше да бъде.

"Иначе нямаше да ме гледаш така."

Само ако знаеше защо я гледам така... Алкохолът си нямаше нищо общо.
Не, всъщност, имаше си. И то много общо. Алкохолът има невероятната магическа способност да те кара да ръсиш простотии, да вършиш глупости, да мислиш за разни кофти неща. Или пък те кара просто да изразиш чувствата си, които криеш от другите, а понякога дори и от самия себе си.
Луда работа.

Късите панталонки, които бе обула, издължаваха краката й, а когато ги постави на ръба на холната масичка, те станаха още по-изящни и съблазнителни... ако това изобщо бе възможно. Беше облечена с най-обикновена тениска, с която се разхождаше вкъщи и която, също като моята, бе избеляла и твърде широка за дребното й тяло. Не бе правила нищо с косата си - дори не я бе вързала, и сега тя свободно падаше по раменете й.
Беше небрежна, смачкана и рошава. В момента в Мелъди нямаше нищо еротично като онова, което притежаваха моделките от Онези списания и актрисите от Онези канали.
Но аз я харесвах ТОЧНО такава. Без грим, без обувки с високи токове, без камшици, белезници, жартиери или кожени корсети. Харесвах Мелъди с измачканата й широка тениска, под която панталонките й почти не се виждаха, и непокорна, буйна коса.

Сигурно продължавах да я гледам по странен начин, защото момичето започна да се ядосва и сама посегна към бутилката ми. За щастие, точно тогава успях да се окопитя и само с едно ловко движение уискито се оказа в моите ръце.
- Пиеш твърде много - казах й, облягайки се до нея на дивана. Мелъди се намираше от дясната ми страна, но аз съвсем умишлено държах бутилката уиски в лявата си ръка - възможно най-далеч от нея.
- Не ми казвай какв-в-о правя! - Леко заваляше думите, което ми се стори толкова забавно, че не успях да сдържа смеха си.
От внезапно настаналата суматоха и вибрациите на стомаха ми от собствения ми смях котката на Мелъди (тази, която преди малко съвсем нагло се бе настанила върху стомаха ми) се изтегна, хвърли ми сърдит поглед и с плавно движение тупна с лапички на пода до масата. Мел забеляза разсеяността ми и съзря удобен момент да се сдобие с така желаната напитка. Опита се рязко да посегне към мен и да я отмъкне от ръцете ми, но... Нека да разясним неуспеха й главно поради две причини, които никак не могат да бъдат пренебрегнати: Първо, държах на алкохол много повече от нея (въпрос на организъм, на биология, на гени или.. дявол го взел какво!); и второ, бях изпил по-малко от нея.
Сега Мелъди лежеше върху корема ми, протегнала ръка към бутилката уиски. Да, де, супер, ама това лениво гонене на бутилката в легнало на дивана положение ми се стори скучно. Затова скочих на крака, внимателно избутвайки я от себе си и започнах да я дразня.
- О, Мел, уискито ли искаше? - Правех се на приятно разсеян.
Изпъчил гърди напред, отпих жадно от бутилката. Усещах очите й върху себе си и се надявах да не е само заради това, че у себе си държа алкохола, към който тя така упорито се стремеше. Намирах се от другата страна на малката масичка. Надвесих се над нея и поклатих бутилката пред лицето й. Медената течност се разклащаше здраво с всяко едно мое движение:
- Ами... ела си я вземи тогава!

Внезапно настана тишина, която сякаш замрази цялата обстановка. Но само за няколко секунди. Точно толкова трябваше, за да започне следващата песен от купонджийския ни плейлист. И това беше "Smells Like Teen Spirit" на Nirvana. Беше една от любимите ми песни и Мел го знаеше - не й го бях казвал, но определено й се бе наслушала, долитаща милиарди пъти от стаята ми.
- Хайде, Мелъди, ела! Бързо, че ще си изпия всичко сам! - Продължавах да я дразня.
Реших да пристъпя границата, като отпия още една стабилна глътка от шишето и явно го направих доста успешно, защото, както бях затворил очи и поглъщах жадно парливата течност, усетих как крехкото тяло на Мелъди се мята на гърба ми.

- А-а-а, не! Само не и главата - извиках престорено панически.
С нито една от ръцете си не придържах момичето, но то се бе вкопчило толкова силно в мен, че нямаше никакви изгледи да успея да я сваля от гърба си, ако то тя не го пожелае. А, доколкото познавах Мелъди, нямаше да ме остави за нищо на света. Всъщност щеше да ме остави само за едно нещо - за бутилката уиски, която в момента държах в ръцете си, силно изпънати напред така, че тя не можеше да я достигне.
Смелият ми опит да подигравка със заплахата, която ми бе отправила, само я предизвикаха да предприеме други мерки, за да изпълни бойната си задача, а именно - да се докопа на всяка цена до ценното питие. Не успях да видя, но усетих как здравите й, прави зъби се забиват силно в кожата на дясното ми рамо.
- Ау - беше нещо между вик и вяло възклицание, между израз на физическа болка и смях. И дойде от мен.
Чух, че и Мелъди се смее и това сякаш ме мотивира да си й го върна по някакъв начин.
Докато обикалях между хола и кухнята с момичето на гърба си, се замислих колко добре си прекарвахме в момента. Миналата седмица по това време, когато пак си бяхме организирали домашно "парти" с филми, алкохол и висококалорична храна заспахме на дивана и заслугата беше изцяло на Дейвид и на 'шедьовъра', който ни бе записал. Беше "Каубои и извънземни". ВНИМАНИЕ! Никога не го гледайте! НИКОГА!

И тогава като гръм от ясно небе ми дойде брилянтна идея за отмъщение. Причини си имах много - това миньонче искаше моята бутилка уиски, не ми даваше да отпия и глътка спокойно, а сега дори се бе метнало на врата ми като маймунче. Луда и пияна глава. Относно моята глава.. тя беше също толкова замъглена от алкохола. Но поне Мел още не я бе отхапала, макар че не бях толкова сигурен за рамото си - там сто процента ми липсваше парче месо.
Оставих шишето, в което бе останало уиски само почти на дъното, на барплота между кухнята и хола на малката ни къщурка. Хванах здраво с две ръце краката на Мелъди точно на свивките и с умерена сила се залепих за отсрещната стена. Чух я как едновременно изохква, но и се залива от смях. Това ме освободи от хватката й и тя стъпна на пода. Обърнах се с лица към нея, ухилен до уши, но не помръднах и на сантиметър от предишното си място. Беше в капан - заклещена между мен и стената.
И после... Наведох се (беше толкова по-ниска от мен, за бога!), внимателно премахнах няколко кичури коса, които от боричкането ни се бяха разпилели по цялото й лице, обвих нежно врата й с ръце, едва докосвайки се до кожата й и допрях устните си до нейните. Езикът ми дори не си направи труда да се бута в гърлото й. Сякаш всичко стана от себе си.

Добре, да, бях пил. Цялата вина мога да прехвърля върху изпитото количество уиски. Но няма да го направя. Макар че не влизаше в жалкия ми план за отмъщение.

- Мда-а-а - провлачих. - Печелиш.
Добре, трябваше да й призная наистина блестящата победа. Успя да ме надвие по най-мръснишкия и подъл начин. Ама.. жени! Всъщност не бе нейна вината, че ми правеше нещо, което дори и аз не можех да си обясня. Сигурен бях, че не беше някакъв си животински инстинкт, желание за просто секс. Определено не мислех само с долната си глава.
Работата ставаше напечена и това принципно би ме накарало да се поспра и да се позамисля. В никакъв случай да анализирам усилено, денонощно, безспирно цялата ситуация между мен и съквартирантката ми, но определено щеше да ми направи впечатление онова гадно чувство, което те свива точно под лъжичката.
"Не съм пиян", повтарях си постоянно. И всъщносто именно това ме издаваше колко съм нафиркан.
Е, бях попадал и в много по-пиянски сюжети, в които именно аз бях главният герой. На следващия ден хората или не искаха да ме погледнат от обида, или не искаха да ми разказват нищо от срам, или не спираха да ръсят забавни неща, които съм бил казал. Винаги правех нещо, което после не помнех.
Но никога не съжалявах за нищо. Това беше философията на моя живот. Както и на любимия ми философ екзистенциалист Ницше, както и на рок легенди като Джими Хендрикс, Джим Морисън, Брайън Джоунс, Лу Рийд, Кийт Ричардс и кой ли още не. Живели и умрели подобаващо - така, както трябва, без съжаления за нещо неизвършено, за изживян живот, който всъщност не харесвали, без сълзливи сбогувания, без безсмислени глупости. Е, да, някои от тях все още са живи, но съм повече от сигурен, че не съжаляват за нищо, сторено през младините си. Пък и не само тогава - защо трябва да живееш истински само когато си под тридесетте?
Никога не съжалявах за нищо. Нещо ме караше да мисля, че няма да съжалявам и за това.
- Майната им на рок легендите и техните животи! - Извиках силно.
- Какво? - Попита неразбиращо Мелъди, без да спира да се хили.
Изглеждаше толкова пияна, че едва се държеше на краката си. Разбира се, веднага й се притекох на помощ - притиснах я към себе си, а после я повдигнах леко, завъртях се и я оставих леко на барплота. Всичко това направих с каменно изражение и сякаш оптически уголемени сини очи. Усмивката не падаше от лицето й, а самият аз бяг готов всеки момент да се засмея.
- Ще съжаляваш за това - проговорих й като Арнолд Шварценегер в "Терминатор".
- Но аз си спечелих уискито напълно честно! - Този път успя да каже всяка една дума без нито една грешка, което видимо я зарадва.
- Сладурана - беше сладка дума, но я изрекох зловещо... колкото зловещо може да говори човек, буквално борил се за бутилка уиски, която така и не бе успял да си допие сам.
Хванах коленете й и ги повдигнах леко, за да може, когато я придърпам към себе си, да се плъзга безпроблемно. Така и стана - само след миг гладките й крака бяха увити около кръста ми, а тя се намираше почти на ръба на плота, но нямаше как да падне - аз бях там и се стараех да успее да ми се изплъзне. Ръцете ми се плъзнаха по външната страна на бедрата й и след малко вече шареха по гладката кожа на гърба й под широката й тениска. Според мен беше напълно излишна, но Мелъди, разбира се, ме изпревари и този път: хвана здраво краищата на моята тениска и я издърпа нагоре. Покорно вдигнах ръце, за да успее да се изхлузи по-бързо. След миг връхната ми дреха излезе от полезрението ми.
Започнах да целувам врата й - първо леко и нежно, но после в главата ми изникна образът на загубеното уиски и засилих хапката си. Когато обаче усетих топлия й дъх върху голото си рамо, изтръпнах. Съвсем несъзнателно прехапах долната си устна и вдигнах глава. Издърпах грубо тениската й, но не се смутих от действията си - самата Мелъди ми помагаше с премахването на излишния плат.
- Това си беше моята бутилка уиски - напомних й.
Преди да успее да ми отговори с каквото и да е, пак я притиснах рязко до себе си. Впих жадно устните си в нейните, докато ръцете ми умело се справиха със закопчалката на сутиена й, който след малко последва участта на двете ни тениски - изхвърча.. някъде.

Не съм пиян, повтарях си непрекъснато. Но не отричах, че няма да успея да се контролирам още дълго.

Мелъди смъкна светкавично бързо бельото ми. Е, добре, поне после нямаше да може да ме обвини в това, че аз съм я принудил да направим това, което щеше да направим. Каквото и да беше то.
Всъщност това му беше най-хубавото. Никой от двама ни не знаеше защо го правим и докъде ще стигнем. Но и никой не се запитваше нищо такова или поне не ни личеше, защото не спирахме. Ръцете ни докосваха най-скритите местенца на тялото на другия, устните ни не се отделяха и на пук на изпитото количество алкохол пазехме прилично равновесие и се движехме с главозамайваща скорост. Може би бързото ни изтрезняване бе резултат от желанието? Желание за първороден грях. Най-сладкият от всички грехове.
Звуча като религиозен фанатик. Глупости! Това изобщо не бе грях. С риск този път да прозвуча като врачка, ще кажа, че май беше писано да се случи. Това, което ставаше в момента, беше ефект от натрупаните многократно прехвърчащи искри между мен и Мелъди от около месец, ако не и повече. Само че заживяхме заедно и по неписаните правила на приятелите бяха забранени всякакви такива действия.
Но с Мелъди току-що нарушихме един закон, който според мен беше адски глупав. Кой, по дяволите, може да те спре, ако го искаш? Особено, ако го искаме и двамата. Както беше в момента с мен и Мел. Момичето определено не се дърпаше и никак не криеше собственото си желание. Аз пък моето още по-малко.
Избутах панталоните и боксерките, които бяха останалите увити около глезените ми. Наведох се и взех на ръце Мелъди. Повдигнах я и грубо я опрях в рамката на вратата между хола и коридора. Тя изпъшка леко и се засмя. Възбудата ми не ми даваше да кажа какво и да е, затова само се усмихнах леко. Бях я подпрял на вратата само за да я мога да я хвана по-добре. Мел уви краката си около голия ми кръст, без да спира да ме целува. Опипвайки я, успях да намеря най-удобния начин, по-който да я вдигна, за да я понеса към горния етаж.
Завъртях се, направих няколко крачки до стълбите, които водеха към спалните ни, но още на първата се спънах и двамата се строполихме, смеейки се като луди. Мел се опитваше да каже нещо, но не успяваше - заради алкохола или заради неспирния й смях, не знам. Ухилен до уши, запуших устата й със своята. Едната си ръка положих между горещата кожа на гърба й и ръба на третата стълба - щеше да й бъде адски неудобно, ако лежи върху ръбове. С другата си свободна ръка се опитах да смъкна едновременно и панталонките, и бельото й. Безуспешно, разбира се. Мелъди обаче не ме остави да се тормозя дълго и ми помогна с премахването и на последните останалите върху тялото й дрехи.
Спрях да я целувам, защото исках да я наблюдавам. Прокарах върховете на пръстите си по топлата и нежна кожа на вътрешната страна на бедрата й. Когато достигнах до заветната цел и навлязох в нея, усетих (а и видях) как цялото й тяло потрепва с всяко едно мое движение. Момичето изпъна глава назад и оголи красивия си врат. Стиснах зъби - бях на ръба да захапя нежната й и съблазнителна кожа, но исках да я гледам. Беше твърде красива, че да я изпускам от поглед. А удоволствието в очите й ме влудяваше. Може би дори ме правеше радостен, но в онзи момент размишлявах за това как да я подразня още, преди да стигна до същинската част.

Добре. Това, което Мелъди направи току-що, беше направо нагло.
Бях пропаднал в собствения си капан - в опит да подразня нея и да я накарам да иска и да моли.. сега аз щях да бъда този, който се мъчи. Добра работа, Сам! Браво!
Тъкмо бях започнал да си мисля от колко много време чаках това да се случи. Е, не точно това. Не на стълбите, не сега.. но не и толкова хубаво. Нямаше защо да се залъгвам - падах си по Мелъди още от мига, в който я опознах. Беше най-земното момиче, с което се бях запознавал някога изобщо. И този сарказъм, с който сякаш бе израснала - неведнъж ме бе просълзявала от смях, докато упражняваше омайното си слово и тази си дарба върху някого. Всичките ми познати от женски пол не ставаха за нищо. Е, ставаха за нещо, но до там. Освен това не се ползвах със славата на сваляча на компанията. По-скоро бях онова-печеното-момче-което-винаги-влиза-в-положение или с-което-става-мега-як-купон, или с-което-можеш-да-направиш-най-лудите-простотии. Да свалям момичета не ми бе приоритет.
Не се бях отказал от секса, не бях приел аскезата като свой начин на живот. Изключено. В интерес на истината, само веднъж бях правил секс с непозната. Ей така, за да видя какво е, за да опитам. И не беше никак лошо. Но точно в такъв момент не исках това. Точно сега исках Мелъди.
Точно тази Мелъди, която сега се намираше под мен. Извиваше гъвкавото си тяло по толкова съблазнителен, но не насила, начин. Дори и да се опитваше да измъчи мен (което й се получаваше страшно добре), все пак действията й не изглеждаха като театър, с който ми излагаше представление. Личеше си, че наистина се наслаждава на играта си - със себе си, но и с мен - и точно това ме караше да губя контрол. И нямах нищо против да бъде така.
Когато сама пое контрола над себе си, а и над мен, хващайки ръката ми, усетих, че изведнъж ми стана по-трудно да дишам. Вените на шията и на ръцете ми бяха готови всеки момент да се пръснат от бурно шуртящата в тях кръв, а дори най-малките косъмчета по врата ми настръхнаха. Притиснах се към нея, без да дърпам ръката си, и поех горещите й устните в моите.
Нямаше да издържа още дълго така. И това ми харесваше.
Отделих плавно устни от нейните и започнах да я целувам едва-едва. Първо по брадичката, после по врата. Смъкнах се към изящната извивка на ключиците й и онова нежно местенце между гърдите й. Когато усетих как Мел ме сграбчва за косата и ме насочва към тях, пред очите ми причерня.
Предадох се. Макар че не губех, а даже напротив, нали?
Издърпах ръката си от нея, но тази, която беше между гърба й и ръба на стълбата, не поместих (нали си говорехме за джентълменско възпитание вече?). Наместих се между нежните й крака и усетих как ръцете ми затрепериха, когато се озовах в нея. Тялото й се огъна като струна, а от устата й излезе силен стон. Бях толкова близо до нея, че усетих дъха й върху кожата на рамото си. Започнах с бавни, но дълбоки движения. Но докога ще можех да се контролирам? Целунах я жадно сякаш това щеше да ми помогне.

За да успееш, трябва да правиш жертви.
Звуча като свръхамбициозен костюмар стигнал до шефското бюро на огромна компания за производство на химикалки, която се занимаваше всъщност с незаконни сделки. Жертви. Всеки със своите си.
Ето, например моята най-голяма жертва беше...
Какво бях жертвал, за да стигна до тук? А докъде бях стигнал? Да, не ми го казвайте, знам го - не можех да стъпя и на малкия пръст на гореспоменатото шефче на огромната корпорация. Но и не исках! Беше толкова просто! Нямах амбицията да стигна до високите етажи на някаква йерархия, не исках пари, не исках коли, не исках слава. Харесвах живота си такъв, какъвто бе сега. Само трябваше да си намеря по-доходоносна работа. Разбира се, че нямаше да зарежа правенето на татуировки - това бях АЗ. Но засега всичко бе идеално. Имах си приятели, имах си рисуването, имах си квартира. Квартира, която делях с Мелъди.

Мелъди, която в момента оставяше следи от нокти по голия ми гръб, от страстно смучене по врата ми и бясно ухапване по рамото ми. А, и по устата! Разбира се. Човек би изпаднал в буен смях, ако ме видеше отстрани с всичките ми поражения. Сякаш се връщах от война. Но войниците ги посрещаха така, нали?
Върховете на пръстите ми опираха пода и ми помагаха да действам. Движех се в нея бавно и дори дразнещо нежно. Исках, о, как го исках! Но нямаше да й дам това, което иска, толкова лесно. Говорехме си за жертви, нали? Жертва, защото по този начин щях да измъча и себе си. Но беше сладко мъчение. Даже от най-сладките.
- Мел - прошепнах в ухото й.
Тя издаде поредния стон. Не бях сигурен дали изобщо ме бе отразила и сега отговаря на името си, затова го повторих отново.
- Нека се качим горе...

***
Само след няколко страстни минути по стълбите вече се намирахме пред вратата на моята стая. Бутнах я силно и тя се удари шумно в стената. Хвърлих се на леглото, без да изпускам секси съквартирантката си от ръцете си - бях я носил така през цялото бурно преживяване по коридора.
О, да, тук бе по-добре! И на двама ни бе много по-удобно и ни даваше повече свобода да се развихрим.
Плъзнах се по врата й, по гърдите й, по коремчето й, глаейки я само с дъх. Не биваше да й давам нищо повече. Поне засега. Продължих проучването си по-надолу и по-надолу. Първо по вътрешната страна на едното й бедро... После и на другото.
УАУ!
Усетих как пръстите й грабват косата ми, тялото й се извива за пореден път като струна, а от устните й излиза силен, напълно неприкрит стон.

Горките ни съседи, помислих се.

Ако не се бях осъзнала, когато се блъснах в стената, сега едва ли щях да зная, че не съм на стълбите. Разликата между леглото и стълбите бе, че тук можех да се вкопча в чаршафите, докато кокалчетата на тялото побелеят или без да искам да подпаля плата. И без това си падах маааалко пироман (или много). Обичах да подпалвам малки неща. Естествено, понякога се увличах, но това ставаше веднъж на няколко века. Не може да очакваш от някой да се задоволява с това, което има. Трябва да си глупак, че да го вярваш.
Знаете ли какво е чувството огънят бавно да пълзи по кожата ти? Това бе абсолютно същото. Съвсем спокойно можех да сравня дъхът му, разхождащ се по кожата ми с огън. Сякаш изгаряше плътта, милиметър по милиметър, агонизиращо бавно. Самият Ад ми се струваше като нищо пред това тук. Луцифер явно си е нямал и на идея какво е мъчение... Да бъдеш измъчван по този начин бе сто пъти по-лошо. Та какво имаха там? Нищо по-специално. Просто хлапета, които си мислеха, че ги бива със солта и светената вода. Май трябваше да се засрамят малко.
Пръстите ми сграбчиха тъмно кафявата му коса и се надявах това да му напомни поне малко, че не харесвам да чакам. Не че бях в положение, в което мога поне да се преструвам, че владея малка част от нишката на действието, но пък нищо не ми пречеше да пробвам. 'Едно от най-забавните неща, които едно момиче да прави без дрехи е лъгането.' Оу, песните никога не лъжат. Почти всички условия бяха на лице и определено бе забавно.
Но дори и тотално да се предала (което почти бе станало), нямаше да се моля. Дори когато ме измъчваха едни от най-добрите не го бях правила. Нямах намерение да го правя и за в бъдеще. Въпреки, че мисълта бе повече от изкушаваща... Не! Дори не си позволявай да се отклониш в тази посока. Да не си посмяла. Опитах се още веднъж да си държа езикът зад зъбите, но очевидно тая просто нямаше да я бъде. Тялото ми само откликваше на дразнителя и явно водеше свой собствен живот. Всичките тези стонове и въздишки... Можех да прехвърля вината на човешкото е себе си, но нямаше. Поне засега.
Бавно започнах да придърпвам главата му нагоре. Болеше ли го? Да се надяваме. Докато устните ми бяха заети едни с други се погрижих защитата му малко да падне. Сложих ръце на рамената му, превъртайки се с лек триумф. В крайна сметка всичко опираше до войната, нали? Навлез в територията на другия, води малки незапомнящи се битки. Прави своите ходове и се прави сякаш е част от плана. Всъщност... Прави се, че имаш някакъв план. В повечето случаи дори нямаше такъв. Поне в 9 от 10 случая.
- Губиш.- рекох съвсем тихо и за момент дори ми се поиска да го повярвам. Устните му се придвижиха до брадичката му и почти се убедих, че е време да спра безсмислените глупости. Пръстите ми се плъзнаха леко надолу, къде бедрата му се събираха.