Everdeen Alexander

/Taissa Fermiga/
Евърдийн Александър.
Човек.
16.

Австралия - 2006г.
- НЕ! - изпищя момичето, опитвайки се да се отскубне от хватката на многото хора, които я придържаха.
Не, не, не. Това не трябваше да се случва. Защо? Единственият човек, който я разбираше, сега го нямаше. Дърпаше се, крещеше истерично на гробището, докато баща й я теглеше все повече и все повече назад. Ноктите й дращеха всеки, който я докосваше. Много хора се дърпаха като опарени, дори самото момиче се опитваше да ги хапе, ако те предприемаха нещо по-драстично в опита си да я спрат. Искаше да я пуснат. Искаше да отиде при майка си. При майка си, която вече я нямаше. Защо? Въпросът се въртеше в главата й и не спираше да се появява - изникваше след всяка изминала секунда. Опитваше се да го удави в безбройните ниши на празния си ум. Но не. Единствено този въпрос съществуваше в главата й. И... а, да. Немият писък също.
Макар да го нямаше, той съществуваше. Беше точно като онези дразнещи звуци, когато един грамофон се повреди; плочата се опитваше да се движи с всяка изминала секунда, но единственият възпроизведен звук беше не очакваната от всички музика, а едно дълго, дълго стържене. Едно агонизиращо стържене, едно просмукващо се до мозъка на костите ти стържене. Риданията й се усилваха с всяка изминала секунда, пищеше с цяло гърло. Хората я гледаха възмутени, сякаш беше отрепка, издънка.
Баща й я дърпаше още повече. Беше засрамен. Действията й едва ли не бяха срам и позор за цялата фамилия. Не можеше ли да се държи малко като хората? Все пак Евърдийн не беше някое петгодишно дете, та да го прави... Беше на единайсет. Предполагаше се, че има малък разум в главата и че щеше да е за пример на другите деца на нейна възраст. Но не. Ех, защо всичко трябваше да се струпва на неговата глава? Малката грешка винаги правеше точно обратното на това, което й се кажеше. И сам си си бе виновен. Не трябваше да я довежда тук. Откъде въобще му дойде тази глупост в главата му. Сигурно е бил пиян, докато е обмислял това решение. Да, това щеше да е.
Изведнъж момичето успя за малко да се изтръгне от хватките на останалите. Изтича до ковчега, надигна се на пръсти и прегърна майка си. Тя беше студена, едва ли не колкото лед. Беше като малка снежинка, чието време беше дошло, за да се разтапя. Евърдийн зарови глава в рамото и пое ледените й сключени ръце в своите.
- Мамичко...
Отнеха й я.
Този път завинаги.



Мило мое дневниче,

Направо не мога да разбера защо всички правят така? Тати вика, че съм била същата като майка си - един изрод. Постоянно ми разказва, че когато съм станела по-голяма, щял да ми каже истината за нея. За това какъв разсипник е била, за това, че му взела живота и накрая му е натресла мене. Че дори нямало да ме има, ако той не е позволил аз да се родя. Защо ми говори така? Какво съм му направила? Какво мама му е направила? Тя не е такава, тя никога не е била. Единствено мама ме разбираше.
Мамо? Мамо, къде си? Защо не си при мене, мамо? Защо? Ти ми каза, че винаги ще бъдеш до мен. Защо ме излъга, защо ми го причини.

21.07.2006г.
Аделейд, Австралия

~*~

Мило мое дневниче,

Лека-полека нещата започнаха да се оправят. Съвсем малко. Баща ми, както винаги е недоволен от мен. Оценките ми били ниски, животът ми щял да пропадне. Е, и какво от това? Преди четири години загубих вяра в него. И едва ли някога ще си я върна. Не разбирам какво толкова виждат в него всички останали? Не стига, че някакви все ми се правят на големи. Правят ми забележки, че съм пушела на обществени места, докато самите те ходят по тоалетните и се правят на курви.
Писна ми от такива лицемери, които на всичкото отгоре са никаквици!
Писна ми.
Ако това е съдбата на света, тогава Бог да ни е на помощ.
Онзи ден се запознах с Мия. Само и единствено тя ме разбира. Доколкото разбрах, родителите й са загинали в автомобилна катастрофа и именно заради това е дошла тук.
Дали това ще е лъч надежда измежду всичко?
Не знам, но се надявам да е така.
Все пак от доста отдавна нямам някого, с когото да си поговоря.

26.10.2010г.
Аделейд, Австралия

САЩ - 21.02.2011г.
Евърдийн бавно се изкачваше по стълбите. Пръстите й отхлабиха хватката на окървавения нож и не след дълго издрънчаването му огласи стълбището. Беше студено. На нея й беше адски студено. И какво беше това? Наоколо се разнасяше мирисът на сяра. Това пък откъде се беше взело? Ох, главата я цепеше яко. Гледката пред нея беше размазана. Светлини, образи, фигури, очертания - всички тези неща бяха просто едно размазано петно в различни цветове.
Пердетата се вееха, снегът навлизаше през широко отворените прозорци.
Всичко беше.... какво всъщност? А, да.
Приказно.
Сенките допълваха още повече тази „приятна картина“. Играеха своя танц наоколо, правейки предметите в къщата свръхестествени. Какво ли беше това? Стол? А може би нещо друго. Какво ли се криеше зад вратата? Това беше малката част от въпросите, които можеха да се зададат в момента.
Дийн се олюля малко. Сложи ръка на челото си, сякаш опитвайки се да спре цепеницата, която се случваше в момента в главата й. Изведнъж всичко около нея се разми и тя отново се озова долу, в хола, на първия етаж. Телевизорът работеше; по него даваха някакви късни новини, но звукът беше изключен. Или приглушен. Не можеше да се каже. Зловещата тишина пищеше наоколо. Баща й кървеше на пода, тялото му беше сякаш на ренде.
- Защо, Евърдийн? - успя да прошепне само той.
- Мия ме накара.

САЩ - днес.
Ръцете й бяха изподрани. Лицето също. Не беше яла от два дена, трябваше й нещо. Незнайно защо се бе озовала тук, но нещо я влечеше към това място. Този град, този щат.
Евърдийн изви шия нагоре и кафевите й очи огледаха осветената табела, която се намираше до нея и на която пишеше: