Лятото на 2011, някъде из покрайнините на щата Небраска

Никой не беше предупредил горкият Кайл Бенингфорд, че семейството му ще умре. Както и никой не го беше предупредил, че животът му ще се срине. И всъщност най-малко го беше предвидил той самият.
Но пък дойде мигът, в който Кайл разбра една голяма и не до там удовлетворяваща истина. Всичко, всичко, което се случваше зависеше от него. И както той самият не бе предизвестен за адските мъки, които бе принуден да изтърпи, така сега демоничната кучка щеше да се спомине без предупреждение. Или поне на това се надяваше Кайл.


Пръстите ми не бяха боравили толкова бързо откакто разбрах, че наистина има много по-сръчни от мен същества и този факт сломи духа ми. Странно беше отново те да действат благодарение на отделен разум, нямащ връзка с главният мозъчен център.
Може би не е нужно да споменавам, че ситуацията като цяло не бе от най-често срещаните и това по свой собствен начин разкашкваше мислите ми още повече, ако беше възможно, разбира се.
Нека изясним с прости думи. Рядко правех подобен пробив.
Да се върнем на пръстите. Те усукваха канапи и други странни на допир въжета, приковавайки крайниците на зашеметения демон, при това със скорост непозната дори на спринтьорите от първенството.
Пентаграмата, избродирана на килима държеше способностите на изчадието ограничени до минимума, осигурявайки ми поле за отмъщение. Ако трябва да сме честни обаче, успехът ми се дължеше не на една, а на цели три. Пентаграмите красяха цимента току под килима, и тавана, увиснал над параноичната ми глава. Но пък не е тайна, че понякога точно параноята вършеше велики дела.
Отсъпих няколко крачки назад, щом установих че ако продължа да връзвам тялото към дървеният стол, скоро то ще заприлича на омотана в паяжина муха. Погледът ми пошари по цялостната картинка в търсене на пролуки в защитата, ала щом не намери такива се отказа от преследваческата си дейност.
- И така... – промърморих, крачеки към кофите със светена вода малко по-вляво. – Предлагам да възстановим диалога.
В интерес на истината трябваше от по-отрано да се досетя че да напълня устата й със сол и светена вода няма да ми помогне особено в начинанието да измъкна информацията, около която се въртеше всичко. Вярно, че този метод бе послужил в залавянето й, но не звучеше надежден за по-нататъшните етапи.
Замъкнах светената вода до стола, приготвен точно пред пентаграмата. За секунди се настаних в него, а успоредно на действието върху устните ми пропълзя сарказтична усмивка.
- И ъ.. докъде бях.. А! Къде е синът ми?! – думите излязоха през стиснатите ми зъби и напомняха повече на заплаха, отколкото на въпрос.
Очите ми се заковаха за пръв път върху фигурата. Досега така и не бях събрал нужната смелост за да се вгледам в катранените бездни. Поправка. Не бяха катранени, а снежнобели
Нито една част от нея не издаваше признаци на слабост. Напротив, имах чувството че ми се присмива. Сякаш факта, че я бях заловил въобще не я тревожеше.
Така де, при всички положения непукизмът който излъчваше бъркаше в здравето ми не по-малко от досадна пенсионерска сапунка. И ставаше все по-трудно да сдържам нервите си.
Станах от стола и за миг излях единият съд с вода отгоре й.
- Попитах нещо!
От кожата й се надигна пара, а скимтенето постепенно заглъхна, преминавайки в ехиден смях.
- Кой каза, че ще ти отговоря?
Усетих как дланите ми се свиха в гневни юмруци, а челюстта ми щракна в опит да спре крясъка ми. Да, не бях от най-уравновесените напоследък.
- Слушай сега... Единствената причина, поради която не си още в Ада е, че знаеш нещо. Но.. сигурно си наясно, че като се правиш на непросветена нищо няма да спечелиш. Така де, не вярвам да си чак толкова тъпа... – взех едно от остриетата, лежащо на масата встрани и го потопих в сместта от сол и светена вода. – Разбираш ли.. трябва да се чувстваш поласкана...
Ножът моментално срещна едно от бедрата й, а писъкът не закъсня. Беше толкова силен, че едва преборих желанието си да запуша ушите си. Алена течност обгради мястото, което бях прорязъл, ала не до толкова, че да се съсири.
Инатестото й изражение обаче, отказа да си замине. Напомняше за магаре на мост. И ме убеждаваше също тъй упорито, че ще си стоим така и аз пак няма да узная това, към което съм се стремял.
- Ще си мълчим... Ясно – стиснах устни, ала се оказа че действам по бързо, отколкото мисля.
Юмрукът ми се разби в бузата на демона, последван от още няколко последователни удара.
- Да ти призная ли нещо... – може би се държах като луд, който си говори сам, ала не се сещах как другояче да канализирам яда си, без да върша простотии. – В момента едва се сдържам да не ти изтръгна зъбите с железарски клещи, да ги натопя и напоя обилно със сол и да ги върна в устата ти, за да ги сдъвчеш.. Признай, че не е чак толкова зле.. поне ще ти е вкусно – още един шамар, който разцепи устната й. – И знаеш ли.. Мисля си, че съм наистина творчески тип... Идеите ми са много.. Като например – последва пореден разрез, този път върху кожата на врата й. – Да ти извадя очите, да ги препека върху хляб и да ги пренеса в жерва на вас, мили мои изроди – ръката ми улови косите й, запокитвайки главата й към масата с инструменти, клечаща само на сантиметри...
Преди да усетя ножа отново бе приел дозата си от солената смес.
- Та.. къде казваш е синът ми? – вече острието стърчеше от рамото й.

ПП: Бозата ми на твоите услуги